Дом се взря в ковчега. Беше твърде късно. Съжаляваше, че душата му е празна, че не бе обичал Филип така, както един син трябва да обича баща си. Съжаляваше за миналото… за цялото си минало. Но беше твърде късно.

Само ако можеше да забрави онзи кратък миг на изпепеляваща страст в тъй далечната знойна лятна нощ сред градините в Уейвърли Хол!

Но тя не можеше да го забрави. И нямаше да го забрави, никога. До края на живота си. Това бе кулминацията на всичките й мечти, на най-необузданите й фантазии. В онази нощ Ан бе почувствала, че той я обича така, както го обичаше тя.

Ала само след две седмици беше открила, че е грешила дълбоко, че е била пълна наивница.

Внезапно осъзна, че от много дълго време се е вторачила право пред себе си. Право в Дом Сейнт Джордж… Докато всички присъстващи се бяха вторачили в нея.

Ан стисна очи, обляна в пот, повтаряйки си непрекъснато, че той не възнамерява да остане за дълго в Уейвърли Хол.

Нямаше да му го позволи.

Противно на волята си тя отвори очи и обърна поглед към жената, която упорито бе избягвала да поглежда още от пристигането си в гробището. Фелисити бе облякла гълъбовосива, а не черна рокля и изглеждаше по-красива от всякога. Но дали наистина е така, или просто след тези четири дълги години съм забравила колко е хубава всъщност братовчедка ми, запита се Ан. Самото й присъствие караше Ан да се чувства по-дребна, по-грозна, по-невзрачна и по-тромава от когато и да било.

Тя вдигна глава. Беше на двадесет и една години. Никога повече нямаше да бъде дете. Дом се бе погрижил за това. Нямаше от какво да се тревожи, от какво да се бои. Най-вероятно Фелисити също щеше скоро да се върне в Лондон, защото твърде рядко й се случваше да дойде в провинцията. И тя, и Дом трябваше да си отидат. Незабавно.