При събуждането му бе невъзможно да определи колко дълго е спал. Дълго, много дълго обаче трябва да е било, защото се чувстваше напълно укрепнал. Болката в главата беше изчезнала, само вървите на ръцете му причиняваха едно непоносимо страдание.

Той се надигна. Дълбок мрак цареше в помещението. Мракът на нощта ли беше това, или затворът нямаше прозорец? Не можеше да различи и заопипва стените околовръст. Додето достигаше фигурата му, чувстваше само студени, влажни зидове, чието единствено прекъсване представляваше вратата.

Още бе зает с изследването на килията, когато долови отвън стъпки. Издрънчаха резета, вратата се отвори и към него нахлу ярка светлина. Сега забеляза ясно, че затворът му не притежава прозорец, не се виждаше ни едно-единствено отверстие, през което въздух и дневна светлина да намерят достъп.

И мъжа разпозна той, който пристъпи със затуления фенер и придърпа после грижливо вратата към касата — беше граф фон Хоенег.

— Добра вечер! — прозвуча проточено и подигравателно. И когато затворникът повдигна учудено поглед при това заговаряне, графът продължи: — Да-а, вече е отново вечер. Аз бях на три пъти тука, ама ти не можеше да говориш, защото така къртеше, сякаш ведно с двата леки удара си получил цяла аптека пълна с опиум. А сега какво ще каже гордият хитано за отличното жилище, което съм му предоставил?

— Мерзавец!

Това бе само една дума, ала в нея се съдържаше цял един свят с презрение.

— Хубаво! Аз ще ти туря една сурдинка на устата, та езикът ти да не се разхожда прекалено много. Ти си във властта на граф Фон Хоенег, който е свикнал на съвсем друг тон от твоя.

— Мерзавец! — прозвуча неустрашимо отново. — Снеми ми само за миг вървите и ще ти покажа как един почтен циганин постъпва с негодяй като тебе!