Въпросът, възникнал отдавна и безответен до днес: защо изтеглят с внезапна заповед шести легион от Сирия в Рим? Защо така спешно, посред зима, при „затворено“ море отзовават Луций? Защо легат Вителий остана в Азия и бе провъзгласен за прокуратор на Юдея? Луций трябваше да дослужи в Сирия още два месеца до трите задължителни години и изведнъж — връщане! Защо? Ще остане ли легионът в Рим? Дали се е случило нещо във Вечния град? Или пък има нещо тревожно у дома?

Мъглата вече не извайва образи, водата я всмука, морето смразяваше дори само като го погледнеш. Непроницаемо е лицето на морето. „Кой ще ми отговори на въпроса, забил се като трън в мислите ми, кой ще изтръгне този трън и кога, о, богове, кой и кога?“ Страхът, че у дома става нещо лошо, терзаеше най-силно Луций. Заради баща му. Разбиранията на неговия баща — Сервий Геминий Курион, един от най-влиятелните членове на римския сенат, бяха известни на всички. Но заради това императорът не би викал сирийския легион в Рим. Просто би предоставил всичко на палача… Мъчителната неизвестност го гнети, отнема багрите на живота. „Кой ще ми отговори?“

Луций плесна ръце и заповяда на роба да го обуе и стегне бронята му.

Чернотата на вълните намаляваше, небето се проясни. Хоризонтът зад корабната кърма ставаше златозарен. Вятърът за малко поутихна, морето стаи дъх. Слънцето изплуваше от вълните и разпръсваше утринна омара.

Капитан Харнакс имаше набито око. Той гледаше на запад. На мачтата над него висеше маймунката Симка и гледаше в същата посока. Животинката има по-остри сетива от човека. Симка стана неспокойна, изкатери се по стожера, ококори ахатовите си очички и така заврещя, че и единственото здраво ухо на капитана заглъхна. Той напрегна зрението си и след миг също видя: облаче бял дим се вие над ковачницата на Хефест

„Евтерпа“ летеше с осемдесетте весла като табун жребци, подушили родния вятър. Вулканът израстваше, ивицата земя се разширяваше на юг, приближаваше се.