Софи знаеше със сигурност каква гледка представлява, знаеше че и майка й ще забележи смущението й. Сюзан обаче никога нямаше да отгатне причината за него.

Софи закуца — още по-силно от обикновено — подир прислужничката и се насочи към мястото, където антрето излизаше в централното фоайе на къщата. Видя там майка си, застанала в зелено-белия салон, да говори с един младеж.

— Софи! Ето те и тебе! Търсихме те навсякъде. Хенри каза, че си била на плажа. Вярно ли е?

Сюзан вдигна вежди, виждайки колко раздърпана е дъщеря й. Софи спря на място, докато майка й се приближаваше към нея, следвана по петите от младежа. Сюзан беше едновременно красива и елегантна жена, стройната й фигура бе съвършена, косата — тъмна, а кожата — бледа като слонова кост. Беше само на тридесет и шест години. Преди известно време Софи беше осъзнала, че майка й я е родила, когато е била едва шестнайсетгодишна. Често си беше представяла как красивият й и очарователен баща Джейк О’Нийл е омаял майка й. И също толкова често си бе представяла какъв можеше да бъде животът им, ако преди четиринадесет години Джейк не беше принуден да избяга от Ню Йорк. Той й липсваше и тя го обичаше, обичаше го дори и сега.

Софи се надяваше, че усмивката й изглежда естествена.

— Прощавай, мамо. Ходих на плажа да рисувам.

Сюзан премига.

— Сама ли?

Софи кимна.

Сюзан се обърна към мъжа, който изглеждаше доста нервен.

— Казах ли ви, че дъщеря ми е художничка? Учи в Академията и често рисува нощем в ателието си. Гради артистична кариера.

Софи премига смаяно, чувайки майка си за пръв път да говори пред хора за нейните професионални намерения. Макар че почти една четвърт от класа й в академията бяха млади жени, също толкова отдадени на призванието си като нея, все още се смяташе за много странно една жена да преследва цели в изкуството, а не съпруг. Тя погледна към младежа, който кимна отрицателно в знак, че не е чувал такова нещо. Разбра откъде идва смущението му.