Те и сега отидоха в стаичката, затвориха вратата почти пред носа на Юлия и важно се разположиха на столовете.

След като изслуша историята с разменените ключове, Коста потърка с длан острата си брадичка, така както бе виждал да прави баща му. Неговото дълго сухичко лице изглеждаше озадачено.

— Колко годишен ти се видя човекът? — попята той учудено.

Пешо се замисли — винаги му беше крайно трудно да определя годините на възрастните хора.

— Ами трябва да имаше четиридесет-петдесет, ако не и повече.

— Дебеличък, казваш?

— Доста дебел… Такъв един, с бели дрехи!

— Няма такъв човек в нашата кооперация! — веднага и с решителен тон заяви Коста.

— Е как може да няма! Той сам каза, че живее тука!

— Ти ли ще ми казваш кой живее в кооперацията? — обиди се Коста. — Нали човекът има малко момиченце?

— Тъй каза…

— Добре, в къщата има три момиченца… На Павлина татко и е млад, носи значка ГТО… На Зорето пък не е в България — сега специализира нещо в Унгария, но и той е млад. Само бащата на Верка е възрастен, но пък той е слаб като клечка…

— Сигурен ли си?

— Как може да не съм сигурен… Та аз на хората тук и зъбите им зная!

Пешо сам разбираше, че Коста не се хвали, и объркан замълча. Що за чудна и тайнствена история. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал! Но защо пък ще ги лъже? Какъв интерес може да има от това! И защо един възрастен човек може да лъже деца без никаква нужда?

Докато размисляха и се чудеха, в стаичката пристигна Веселин. Той изслуша с вдигнати вежди странната история, после, без да каже нито дума, дълбоко се замисли. Внезапно лицето му светна, в очите му се появи чуден блясък — — той винаги изглеждаше такъв, когато разказваше на момчетата своите изобретения.