Сега им се струваше, че през малките стъклени шпионки ги поглеждат недоверчиво дебнещи очи, че с укор и съмнение ги отпращат нагоре по стълбите. Когато двамата приятели спряха на четвъртия етаж и зърнаха медната табелка на апартамента, те едновременно усетиха как силно бият сърцата им. Никога досега те не бяха вършили такава опасна и забранена работа, никога не бяха отваряли чужди врати. Пешо бръкна в джоба си със запотена ръка, която така много се бе сгорещила, че усети ключа като парченце лед.

— Ами ако има вътре някой! — каза той шепнешком. Лицето и на Коста бе съвсем разколебано.

— И аз туй си помислих! — отвърна той тихо.

— Може да им е пристигнал гост, може той да им отваря вратата отвътре…

Коста прехапа устни. И това е възможно! Понякога у тях идваше баба им, стоеше с месеци, а не я вписваха в жилищното табло.

— Тогава да се върнем! каза смутено Коста.

— Не! — късо и решително отвърна Пешо. — В никакъв случай!

Коста го погледна, учуден от бързата промяна. Можеше ли той да разбере, че Пешо си бе спомнил внезапно за Веселин, който ги чакаше долу при входа, че си бе представил за миг подигравателния му поглед. Хубав командир, който се изплашва още при първата опасност!

— Ти пази на стълбите! — вече с по-висок глас добави Пешо и решително се запъти към входната врата на апартамента.

Когато пъхна ключа в секретната ключалка, сърцето му отново силно заби. Струваше му се, — че всеки миг вратата ще се отвори пред носа му, че на прага ще се покаже сърдит човек и ще го хване за ухото. Все пак, колкото и да беше смутен, той разбра, че ключът малко трудно се вмъкна в ключалката. Не оставаше, освен да превърти. Раз—два!

— Не може! — каза Пешо тихо и обърна към Коста запотеното си лице.

— Опитай още веднъж!

Пешо опита отново, но ключът не можеше да се превърти — беше вече съвсем ясно, че не е за тази ключалка.