Вечерта, като се върнах в къщи, заварих децата да се боричкат и да грабят едно от друго стъкленото късче.

— Я да видя какво е това стъкло! — рекох аз и като взех камъка, внимателно го разгледах. Той излъчваше някаква чудна светлина, сякаш безброй многоцветни пламъчета играеха в него.

Пред блясъка на тоя камък лампата изглеждаше като мъждукащо кандилце и когато аз я угасих, стаята се изпълни с ярко сияние. И децата отново се развикаха и запляскаха с ръце.

След вечерята аз оставих камъка в една вдлъбнатина високо над огнището, за да не го пипа никой, и после всички легнахме да спим.

На сутринта аз излязох из пазара и в това време у дома дошла жената на съседа-златар.

— Каква беше снощи тая врява у вас? Да не сте имали гости? — попитала тя.

И жена ми, каквато си е бъбрива, разправила на съседката историята с рибата и й показала бляскавия камък.

Още щом го зърнала, съседката разбрала, че това стъкълце е истински брилянт, и пожелала да го купи.

— Защо ви е на вас това стъкълце? Я ми го продайте! — казала тя.

Но жена ми не се решила да продаде камъка и го оставила за играчка на децата.

Съседката веднага отишла при мъжа си и му разказала подробно какъв брилянт е попаднал у нас.

На пладне, като се прибрах у дома, ето че златарката отново довтаса и поиска да й продадем камъка за двайсет жълтици. Аз се учудих, че за такава дреболия тя предлага толкова много пари, и си рекох, че стъклото навярно не ще да е обикновено стъкло.

— Малко ли ти се вижда? — попита съседката. Добре, давам ти петдесет жълтици!

Сега вече за мене нямаше никакво съмнение, че бляскавото стъкълце е истински скъпоценен камък, и затова рекох:

— Ти, изглежда, не разбираш от скъпоценни камъни, щом даваш такава нищожна сума.