Когато Баба Абдал си отишъл, благославяйки щедростта на милостивия владетел, пред халифа се изправил Коджа Хасан.

— Я да чуем сега твоята история и: да видим как си станал богат човек — рекъл Харун-Ал-Рашид на госта си, като го поканил да седне.

Коджа Хасан се разположил на мекия диван и започнал да разказва своята необикновена история.

— Всемогъщи господарю — казал той, — аз дължа богатството си на двама неразделни приятели, които и досега още живеят в Багдад. Единият е голям богаташ и се казва Саади, а другият е средно заможен човек и името му е Саад.

Един ден Саади и Саад се разхождали из багдадските улици, унесени в разговор за човешкото щастие.

— Аз мисля — забелязал Саади, — че ако някой сиромах, но работлив човек получи отнейде пари и ги вложи в търговия, той непременно ще забогатее.

— Аз пък мисля — възразил Саад, — че богатството се постига само с късмет. Ако човек е беден и няма късмет, давай му колкото щеш пари, все сиромах ще си остане.

И както вървели и приказвали тъй, двамата приятели стигнали до нашата улица.

В това време аз седях пред вратата на моята схлупена къщурка и плетях едно дебело въже.

Щом ме съгледал, Саад рекъл на приятеля си:

— Ето един сиромах и трудолюбив човек, който заслужава твоята помощ. Бъди щедър към него и да видим какво ще стане.

Приятелите дойдоха при мен и ме поздравиха.

— Как се казваш, човече, и какво правиш? — попита ме Саади.

— Името ми е Коджа Хасан, по прякор Алхабал — отвърнах аз. — От двайсет години се занимавам с въжарство и сега, както виждате, пак плета въже, за да изкарам прехраната на семейството си.

— Е, като работиш толкова години, не си ли забогатял, та да си вземеш чираци и да отвориш голяма работилница?

— Въжари бяха и дедите, и родителите ми, но никой от тях не забогатя от занаята си. Та и аз каквото изкарам, все за препитание на многобройната ми челяд отива.