Въздъхна и вдигна ръка да я докосне на лунната светлина. Дългата тъмна коса се развяваше на вятъра; прекрасна коса. Устните й бяха като червени бонбончета. Бузите — като прясно откъснати свежи рози. Тялото й бе лека мъгла, а нежният й сладък глас му напяваше отново думите на старата тъжна песен О, Дженевиев, сладка Дженевиев, годините идват, годините отлитат…

Заспа.

Пристигна в Ню Тексас Сити в полунощ.

Спря пред козметичен салон „Делукс“ и извика.

Очакваше да изскочи навън, цялата парфюм и смях.

Нищо не се случи.

— Заспала е.

Отиде до вратата.

— Ето ме! — извика той. — Здравей, Дженевиев!

Градчето лежеше смълчано под светлината на двете луни. Някъде брезентов навес плющеше на вятъра.

Отвори широко стъклената врата и пристъпи вътре.

— Хей! — Засмя се неспокойно. — Не се крий! Знам, че си тук!

Претърси всяка кабинка.

Откри малка кърпичка на пода. Миришеше толкова хубаво, че едва не изгуби самообладание.

— Дженевиев…

Подкара колата по пустите улици, но не видя никого.

— Ако това е някакъв номер…

Намали.

— Чакай малко. Разговорът прекъсна. Може пък тя да е тръгнала към Марлин Вилидж, докато аз съм карал насам! Сигурно е поела по старото Крайбрежно шосе. Разминали сме се през деня. Откъде е можела да предположи, че ще тръгна насам? Не съм й го казал. И така се е уплашила при прекъсването, че се е втурнала към Марлин Вилидж да ме намери! А аз съм тук. Господи, що за идиот съм!

Наду клаксона и излетя от градчето.

Кара цялата нощ. Непрекъснато си мислеше: ами ако не ме чака в Марлин Вилидж?

Не биваше да мисли за това. Тя трябваше да е там. И той щеше да изтича към нея и да я прегърне. А може би дори и да я целуне — веднъж, по устните.

Дженевиев, сладка Дженевиев, засвири си той и вдигна сто мили в час.