— Хайде на кино!

Тя каза добре и го хвана под ръка с шоколадовите си пръсти. Гледаше й се обаче единствено един филм отпреди петдесет години, с Кларк Гейбъл.

— Не е ли убийствен? — Тя захихика. — Не е ли убийствен?

Филмът свърши.

— Пусни го отново — нареди тя.

— Отново ли? — повтори той.

— Да.

Когато се върна, тя се притисна в него и го прегърна с лапите си.

— Не си точно каквото очаквах, но все пак биваш — призна му.

— Благодаря — отвърна той и преглътна.

— Ах, този Гейбъл! — възкликна тя и го ощипа по крака.

— Ох! — каза той.

След филма тръгнаха на покупки по смълчаните улици. Тя разби една витрина и облече най-крещящата рокля, която успя да намери. Изля цяло шише парфюм върху косата си и заприлича на мокро овчарско псе.

— На колко си години? — поинтересува се той.

— Познай. — Поведе го по улицата, ръсеше капки след себе си.

— Ами, към трийсет — каза той.

— Е, само на двайсет и седем съм! — сопна му се тя. — Я, поредната сладкарница! Честно казано, живея си царски, откакто гръмна цялата дандания. Никога не съм обичала моите, бяха пълни глупаци. Заминаха за Земята преди два месеца. Трябваше да ги последвам с последната ракета, но реших да остана. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото всички се заяждаха с мен. Затова останах тук, където мога да се поливам по цял ден с парфюм, да пия по хиляда бири и да се тъпча със сладко, без някой да ми казва — хей, това е пълно с калории! И ето ме тук!

— Ето те тук. — Уолтър затвори очи.

— Става късно. — Тя го погледна.

— Да.

— Уморена съм.

— Странно. Аз пък не мога да мигна.

— О — каза тя.

— Мога да будувам цяла нощ — каза той. — Знаеш ли, в „При Майк“ има хубави плочи. Ела, ще ти ги пусна.