— Сега не. Има време. Корабът скоро ще отплава в открито море и аз имам още едно-друго за вършене. Йека лодката ви се върне. Петерс!

Притича един матрос.

— Отведи двамата сеньорес в най-предната каюта! Можеш да ги обслужваш и ето защо си свободен от всичко останало.

— Благодаря, капитане! — рече човекът. После се обърна към двамата си повереници на завален испански: — Последвайте ме!

Той ги отведе до малко, уютно помещение, в което имаше две — едно над друго — легла.

— Така, това са вашите койки — каза. — Разположете се удобно! Аз ще отида да донеса вода и всичко необходимо.

Едва се бе отдалечил, Кортейо заговори:

— Каква беше тая работа, сеньор Ландола? Той познава фамилията Родриганда!

— Да. Трябва да бъдем извънредно предпазливи. Да не бяхте споменал името Родриганда, наистина нямаше да ни вземат.

— И все пак бих желал по-добре нищо да не бях казвал.

— Е, налага се да изчакаме, докато намерим правилния фарватер.

Петерс скоро се върна, носейки вода и принадлежности за миене.

— От дълго ли лежите в Рио? — подпита Кортейо.

— Само три дни — гласеше отговорът.

— Откъде идвате?

— Покрай кап Хорн.

— Сигурно от Австралия?

— Всъщност да, но последно от Мексико.

— От някое рт западните пристанища?

— Гуаймас.

— Взехте оттам товар?

— Не. Оставихме пасажери.

— Много? Капитанът все пак каза, че не сте пътнически кораб.

— И не сме. Той принадлежи на граф Фернандо де Родриганда.

Непознатите се спогледаха слисано, което обаче убягтга на моряка.

— Фернандо де Родриганда? — попита Кортейо, опитвайки мъчително да се овладее. — Познаваш ли този сеньор?

— Не, не съм го виждал.

— Помислих си го, изхождайки от думите ти, че сте го свалили в Гуаймас.

— То е вярно, ала аз не съм присъствал. Имах един лош капитан, поради което напуснах кораба във Валпарайзо. По същото време пристигна капитан Вагнер с този нараход. Трябваше да остави на сушата един тежко болен моряк и ме взе на негово място.