Читателката също така малко като съюзника си подозираше, че нещата отдавна вече са изпреварили описаните в писмото факти. Не само неприятелите на Кортейо, но и самите Пабло и Хосефа по това време вече се намираха в ръцете на зловещия доктор Хиларио. Ръката на Клариса се отпусна безсилно с писмото.

— Всички те са още живи! Каква ужасна беда! Не можем да се насладим на спокойствие на плодовете на нашия труд!

— Зарежи вайканйята! — посъветва другият мерзавец. — Те доникъде няма да ни отведат. Сега трябва да се действа! Ето значи как отново ще си имаме работа с дон Фернандо, Пабловата мекосърдечност си отмъщава!

— Не е било само мскосърдечност! Нали ти самият заяви, че зад тая привидна мекост се крие изнудване.

— Разбира се, било е с причина. Той има дъщеря, а аз син. Моят син е наследник на графството и трябвало да се ожени за Хосефа, за да може момичето да извлече своята облага. Алфонсо не пожелал. И макар че оставихме Пабло и Хосефа да се наслаждават на мексиканските благини, те така и няма да ни се разкрият с намеренията си.

— Имаш право, Гаспарино. Но какво мислиш за появата на останалите? Според мен това е някакъв трик от страна на Хосефа.

— Не. Убеден съм, че Ландола по собствена инициатива е оставил жива цялата оная насмина.  — Но с каква цел? То си е само в негова вреда.

— Сега, да, но не и ако не им се бе удало да се измъкнат, аз наистина богато му се разплатих за услугата, но той обича да взема колкото е възможно повече. Ландола е държал в ръцете си свободата на пленниците. Това е било тръстиковото стебло, с чиято помощ е можел да ме изсмуче. Само едно не проумявам — как така още не се е захванал.

— Все ще напомни за себе си!

— Този негодяй! — избухна яростно Гасиарино. — Като си помисля колко ловко бе скроено всичко! Родриганда бяха напълно обезвредени.