— Във всеки случай не го е натрупал в робството. Ще узнаем.

— Пътували са с тоя параход край Австралия да вземат останалите. Кои да разбирам под «останалите»?

— Ами Стернау и хората му. Само че как е могъл графът да научи нещо за Стернау в оня изолиран Харар? Толкова повече, че бях стоварил Стернау на остров, неизвестен никому. Направо необяснимо.

— И това ще узнаем — заяви мрачно нотариусът.

— Но ви моля да бъдете много предпазлив. Вие казахте на капитана, че сте пълномощник на граф Родриганда. Как смятате да се измъкнете от ямата, в която паднахте по собствена вина?

— Няма да е трудно. Бих могъл все пак да се ползвам с доверието на граф Алфонсо и без да съм непременно неприятел на другите.

— Препоръчително е да сме познати на стария граф Мануел.

— Хубаво, идеята е добра. Надявам се да узнаем от плановете на Стернау онова, което ни е необходимо за по-бързото постигане на нашата цел.

Когато парата в котела стигна потребното налягане, корабът дигна котва и се насочи към морето. Капитанът остана на командния мостик, докато се намериха в открито море и пътят бе свободен, след което слезе, предоставяйки управлението на кормчията.

В този момент към него пристъпи Петерс и вдигна ръка до баретата:

— Кептън!

— Какво желаеш, момчето ми? — попита Вагнер, който се отнасяше дружелюбно към екипажа си.

— Пътниците…

— Е, какво е станало?

— Хм! Ужасно любопитни!

— Тъй, тъй! Какво искаха да знаят?

— Всичко за кораба.

— Не е беда.

— И за граф Родриганда.

— Също не вреди, синко.

— Но на мен направи впечатление. Единият подпитваше, а другият бе зяпнал една паст като някой кит.

— Това е лесно обяснимо. Двамата познават граф Родриганда.

— Ахаа!

— Иначе нещо друго? Не? Тогава ги изпрати при мен и кажи на кока, че ще се хранят в моята каюта с мен!