Една прекрасна вечер не по-малко прекрасният екзекутор

„Опръскал съм го! — помисли си Червяков. — Не е мой началник, чужд е, но все пак е неудобно. Трябва да му се извиня.“

Червяков се изкашля, наведе се с цялото си тяло напред и зашепна на ухото на генерала:

— Извинете, ваше-ство, опръсках ви… аз внезапно…

— Нищо, нищо…

— За бога, извинете. Аз нали … аз, без да искам!

— Ах седнете, моля ви се! Оставете ме да слушам!

Червяков се сконфузи, усмихна се глупаво и започна да гледа към сцената. Гледаше той, но блаженство повече не чувствуваше. Взе да го измъчва безпокойство. През време на антракта се приближи до Бризжалов, позавъртя се около него и като надви плахостта си, измърмори:

— Аз ви опръсках, ваше-ство… Простете… аз нали… не че…

— Ах, стига… Аз вече забравих, а вие все за това! — каза генералът и нетърпеливо мръдна долната си устна.

„Забравил, а в очите му ехидство — помисли Червяков като поглеждаше подозрително генерала. — И да говори не иска. Би трябвало да му обясня, че съвсем не съм искал… че това е природен закон, а то ще вземе да си помисли, че съм искал да плюна. Сега и да не помисли, после ще помисли!…“

Като се върна в къщи, Червяков разказа на жена си за своето невежество. Жена му, както му се стори, се отнесе много лекомислено към случилото се; тя само се изплаши, а после, като разбра, че Бризжалов е „чужд“, се успокои.

— Все пак иди, извини се — каза тя. — Ще си помисли, че не знаеш да се държиш в общество!

— Тъкмо там е работата! Извинявах му се, но той някак странно… Нито една свястна дума не каза. Пък и нямаше кога да разговаряме.

На другия ден Червяков облече новия си вицмундир, подстрига се и тръгна за Бризжалов да му обясни… Влизайки в приемната на генерала, той видя там много просители, а между просителите — и самия генерал, който вече бе почнал приемането на прошенията. Като изслуша няколко просители, генералът вдигна очи и към Червяков.