— Не.

— Тогава нека не си блъскаме повече главите. Но трябва да сме предпазливи. Намираме се в местност, която ни е добре позната, и ако не направим някоя глупост, не може да ни се случи нищо лошо. Да тръгваме!

Отново се метнаха на конете и потеглиха по следата, без да я изпускат от очи, като се оглеждаха обаче внимателно напред и настрани, за да открият веднага появяването на някой неприятел.

Измина около час и слънцето продължи да слиза все по-ниско към хоризонта. Вятърът се усилваше все повече и дневната горещина бързо намаляваше. Скоро те забелязаха, че индианецът беше яздил вече само ходом. На едно неравно място конят му се беше спънал, изглежда, от преумора и бе коленичил на предните си крака. Джими веднага слезе от коня и огледа мястото.

— Да, индианец е — заяви той. — Скочил е от коня. Мокасините му са украсени с бодлите на бодливо свинче. Ето тук има отчупено парченце от бодил. А тук… ха, този юнак сигурно е още твърде млад!

— Защо? — попита Дългия, който беше останал да седи на гърба на животното си.

— Мястото е песъчливо и кракът му е оставил ясен отпечатък. Ако не искам да допусна, че е била някоя скуоу, тогава…

— Глупости! Никоя жена няма да дойде сама до тук.

— … Тогава той е млад човек, вероятно най-много на осемнадесет години.

— Тъй, тъй! Това звучи опасно. Има племена, които използват като разузнавачи тъкмо такива млади воини. И така, да бъдем предпазливи!

Двамата отново продължиха ездата. Докато до тук се бяха движили през прерия, покрита с цветя, сега тук-там започнаха да се появяват храсти — отначало поединично, а после на цели групи. Изглежда, че в далечината имаше и дървета.

Най-сетне те стигнаха до едно място, където ездачът бе слизал на земята, за да даде на коня си макар и малка почивка.

После беше продължил пътя си пеша, водейки животното за юздата.

Растящите пред тях храсти пречеха понякога на погледите им толкова, че беше необходимо да бъдат двойно по-предпазливи. Начело яздеше Дейви, а Джими го следваше. Изведнъж Дебелия каза: