Джими презрително повдигна рамене и се обърна към индианеца.

Червенокожият лежеше с полузатворени очи и абсолютно с нищо не издаваше дали бе успял да разбере за какво бяха спорили двамата. Беше млад, може би на около осемнадесет години — също както беше казал и Дебелия. Черната му права коса беше дълга. Нищо не показваше към кое племе принадлежи. Лицето му не беше изписано с бои, а дори линията на темето му, разделяща косите на две, не бе украсена с охра или цинобър. Носеше ловна риза от мека кожа и легинси

В момента лицето му беше съвършено безизразно. Индианецът е твърде горд, за да показва чувствата си пред непознати, а камо ли пред врагове. Чертите му имаха все още юношеска мекота. Скулите му бяха съвсем леко изпъкнали, но това ни най-малко не пораждаше някаква несъразмерност в лицето му. Когато Джими се приближи до него, той за пръв път изцяло отвори очи. Те бяха черни като блестящи въглени. Дружелюбният им поглед се спря върху ловеца.

— Моят млад червенокож брат разбира езика на бледоликите, нали? — попита Джими на английски.

— Да — отвърна запитаният. — Откъде го знае моят по-голям бял брат?

— От погледа ти виждам, че си ни разбрал.

— Чух, че си приятел на червенокожите мъже. Аз съм твой брат.

— Ще ми каже ли моят млад брат дали има вече име? Подобен въпрос, отправен към някой по-възрастен индианец, е тежка обида, понеже който няма никакво име, все още не е доказал храбростта си чрез какъвто и да е подвиг и никой не го причислява към воините. Но имайки предвид младостта на пленника, Джими можеше да си позволи този въпрос. Въпреки всичко младежът отговори:

— Да не би моят добър брат да мисли, че съм страхлив?

— Не, но си още много млад.

— Бледоликите научиха червенокожите мъже да умират още млади. Нека моят брат разтвори ловната ми риза и ще види, че имам име.