— Дори са те били, така ли?

— Не го споменавай, защото тази дума мирише на кръв! Моят бял брат ще ми махне ремъците и тогава Вокаде ще постъпи с тях като истински мъж.

Той изрече последните думи с такава твърда увереност, че Дебелия се усмихна и попита:

— Ти не чу ли, че не мога да им заповядвам?

— О, моят бял брат не се страхува и от сто такива мъже. Всеки един от тях е вингкан

— Така ли мислиш? Откъде знаеш, че не се боя от тях?

— Очите и ушите на Вокаде са отворени. Често е чувал за двамата прочути бели воини, наричани Дейви Хонске и Джими Петатше

Дебелият човек се накани да отговори, но Брейк се намеси:

— Чакай, човече! Не сме се пазарили така! Вярно, че ти разреших да разговаряш с негодника, но това трябва да става на английски. Няма да търпя повече непонятното ви дрънкане, защото със сигурност мога да очаквам, че заедно ще измислите някакъв план срещу нас. Впрочем за нас беше достатъчно да разберем, че този индсмън владее английски. Повече не сте ни нужни, можете да си вървите откъдето сте дошли. А не го ли сторите бързо, ще намеря начин да ви накарам да си плюете на петите!

Погледът на Джими се стрелна към Дейви и той незабелязано му даде знак, намигвайки му скришом. Но това светкавично потрепване на клепачите на окото бе напълно понятно за Дебелия. Дългия му обръщаше внимание на храстите, растящи настрани от него. Джими отправи натам кратък, но остър и изпитателен поглед и забеляза, че между клоните ниско над земята се подаваха едва-едва дулата на две двуцевки. Следователно там бяха залегнали двама души, готови за стрелба. Но какви бяха те? Приятели или врагове? Безгрижието, показвано от Дейви, го успокои. Той отговори на Брейк: