— Help… help… for God’s sake… help!

Вокаде бе вдигнал ръката си с ножа, за да нанесе смъртоносен удар. Пламтящият му поглед се впи в разкривеното от ужас лице на неговия враг и… ръката му се отпусна.

— Страх ли те е? — попита той.

— Да! Милост, милост!

— Кажи, че си куче!

— Добре, добре! Куче съм!

— Тогава остани жив за свой собствен позор! Индианецът умира храбро и без вайкане, а ти скимтиш за милосърдие. Вокаде не може да носи скалпа на едно куче. Ти ме би, затова твоята коса ми принадлежи. Обаче едно краставо куче не е в състояние да обиди никой червенокож мъж. Махай се! Вокаде се отвращава от тебе!

Той го ритна и в следващият миг човекът беше изчезнал. Всичко се бе разиграло много по-бързо, отколкото може да бъде разказано. Брейк лежеше на земята, а заедно с него и другите трима. Останалите незабавно си бяха плюли на петите, и то без да вземат оръжията си. Конете им бяха побягнали след тях. Останаха само двата кафяви жребеца, които потриваха сега глави в раменете на двамата съюзници, появили се толкова неочаквано.

Юношата може би бе навършил шестнадесет години, но физическото му развитие беше изпреварило тази възраст. Светлият цвят на лицето му, русата коса и синьо-сивите очи издаваха англосаксонски произход. Не носеше шапка, а цялото му облекло бе от син ленен плат. В пояса му стърчеше нож, чиято дръжка показваше рядка индианска изработка, а двуцевката в ръката му изглеждаше л върде тежка за него. Страните му бяха поруменели от схватката, но въпреки това сега той стоеше тъй спокойно, като че ли не се беше случило нищо необичайно. Ако някой го наблюдаваше в този миг, сигурно щеше да бъде склонен да приеме, че подобни сцени не са рядкост в живота му.