— Тогава ще яздим до гората. Дневната светлина ще ни стигне тъкмо колкото да се доберем до нея и да си изберем някое хубаво място за бивак.

Предложението бе прието и изпълнено. Следвайки пътя си все в права посока, двамата навлязоха между дивите череши. В момента Съмърланд яздеше коня. Клаузен вървеше начело, като обръщаше еднакво внимание както на местностите в далечината, тъй и на земята пред краката си. Вече се намираха в област, където можеха да срещнат хора, и следователно трябваше да се пазят от неприятели. Изведнъж той спря и се наведе, за да огледа внимателно тревата. Съмърланд слезе от седлото и също взе да се взира в пречупените и отъпкани стръкчета.

— Това е диря! Един, два… пет… осем, девет ездачи с едно, две… четири, пет товарни животни. Така ли е, сър?

— Да. Има девет отделни следи и отпечатъци от пет животни, които са били навързани едно за друго. Не са били индианци, а бели, защото не са яздили един подир друг, а без никакъв ред в група. Ще тръгнем ли по петите им?

— Защо не? Налага се заради собствената ни безопасност.

— Добре, но бавно. Минали са оттук само преди четвърт час. Ако беше по-отдавна, стръкчетата трева щяха вече да са се изправили.

Като водеха коня за юздата и не изпускаха следите от очи, двамата свърнаха надясно и непрекъснато търсейки прикритие, внимателно наблюдаваха откриващия се пред тях терен. Ето че дирята пресече едно песъчливо място, където копитата се бяха отпечатали още по-ясно. Тези хора сигурно се чувстваха в пълна безопасност, защото иначе старателно щяха да избягват да оставят подобни доказателства за присъствието си.

— God bless my soul — Боже милостиви! — тихо възкликна Съмърланд. — Та това са стейкманите, които ми откраднаха златото! Бяха четиринайсет. Пречукахме петима, значи са останали девет. Вярно е, тъй както е вярно, че шапката ми е на главата!