— Лейдис и джентс, очаква ни едно удоволствие. Ей оттам се задава някакъв ловец на бобри, когото искаме малко да поразпитаме. Навярно този човек все още не е виждал истинска лейди и зададем ли му няколко въпроса, сигурно страшно много ще се смути.

Развеселената и палава компания с радост прие това предложение. Само дъщерята на Пъстрия възрази следното:

— Джентълмени, оставете го спокойно да си върви по пътя. Този човек нищо не ви е направил, а вашите въпроси могат да го засегнат!

— Да го засегнат ли? — изсмя се чернобрадият, който се казваше Уилсън. — Би трябвало да се почувства поласкан, че са го заговорили толкова изискани хора. Ей сега ще му го обясня!

Той насочи коня си към ездача. Другите го последваха, така че Марга се видя принудена да се присъедини към тях, но все пак предпочете да изостане по-назад.

Непознатият се беше приближил вече на такова разстояние, че сигурно щеше да чуе, ако се опитаха да го заприказват, но не обръщаше никакво внимание на компанията.

— Good day! — подвикна Уилсън. — Дали спите и сънувате, или просто сте си загубили всичките сетива?

Ездачът внезапно промени стойката си на седлото, като изпъна рамене. Странно беше да се види какви погледи си размениха двамата. Тъмносините очи на ловеца се впиха изпитателно в лицето на богатия плантатор, в чиито черни очи припламнаха такива пламъчета, сякаш внезапно бе разпознал тъй неочаквано появилия се конник.

— Good day, лейдис и мешърс! — поздрави ловецът с плътен и звучен глас. — Сънувах Ляно Естакадо, изчезнали колове и откраднато злато. Good bye!

Той се накани да продължи пътя си, обаче Уилсън се изпречи пред него.

— Спрете! Ще си тръгнете едва след като обясните какво означава този отговор!

Чернобрадият беше пребледнял, но очите му искряха, а белегът на челото му се открои още по-ясно.

— Да спра ли? — попита другият с усмивка на превъзходство. — Че кой ще се осмели на един свободен човек под открито небе да заповяда кога да спре и кога да си тръгне? Кой ще му нареди да извърши нещо, което той прави единствено по своя воля?