— А не искаш ли първо да хапнеш едно парче месо? Запасите ми са предостатъчни.

— Давай! Мога да ям и като вървя.

— Well! Но преди това трябва да се споразумеем за посоката, Тим! Предлагам да тръгнем на североизток. Натам избягаха койотите, когато чуха изстрелите ми. Никой хищник не може да живее дълго без вода и предполагам, че в тази посока ще намерим от това живително питие, а следователно ще се натъкнем и на растителност, тоест на храна за коня.

— Сър, ти си поет, а човек не може да очаква от тези джентълмени да имат кой знае колко практичен ум, защото най-често мислите им са съвсем отнесени и изобщо не са като другите обикновени човешки същества, които не съчиняват стихове. За малко да си помисля същото и за теб, но ето че сега трябва да ти се извиня, понеже виждам, че и умът, и очите ти са на място. И така, напред, на север-североизток!

— Преди това вземи карабината ми и ловджийския ми нож! Аз ще задържа пушката и томахока. Трябва да я заредя. Човек никога не знае какво може да се случи.

— All right! Дай я, няма да посрамя пушкалото ти! Двамата напуснаха мястото, което можеше да се окаже толкова фатално за тях. Конят се чувстваше съвсем бодър и свеж и понесе ездача си с предишната лекота, но всичко това се оказа един твърде краткотраен резултат от хубавата дъждовна баня. От дълго време животното не беше виждало трева, а силите му можеха да укрепнат само с бързото намиране на храна. Все пак то се държа храбро до вечерта, когато се появиха всички признаци, че пак е на края на възможностите си. Съмърланд спря и протегна врат. Някаква своеобразна миризма беше привлякла вниманието му. Клаузен също пое дълбоко въздух.

— Кактуси! — обади се той. — Трябва да ги заобиколим.

— Да ги заобиколим ли? На Тим Съмърланд и през ум не му минава подобно нещо. Напротив, трябва да отидем право при тях. В това съм толкова сигурен, колкото и че шапката ми е на главата.