— Как не ви е срам да ги изпуснете! — викаше Гарити на всички. — Та те са нещо много повече от онези научнофантастични филмчета, които дават в забавното кино!

— Какво искаш да кажеш? — попита Фин, изваден от унеса.

— Те не тежат нищо! — каза им Гарити. — Когато се качват с асансьора, все едно че шепа плява минава през някой комин! Трябва да знаете и това, че са дошли в Ирландия за… — понижи той гласа си и разтвори широко очи — нещо тайнствено!

— Тайнствено ли! — зяпнаха в него всички.

— Те не го наричат с името му, но запомнете какво ви казвам: не са дошли тук за нещо хубаво! Виждали ли сте други като тях?

— След големия пожар в женския манастир не сме виждали — каза Фин. — Аз…

Навярно в думата „манастир“ имаше нещо вълшебно. Защото в същия миг вратата се отвори. Отец Лиъри влезе заднишком. Тоест той влезе в кръчмата с гърба напред, а едната му ръка бе на бузата, сякаш Орисниците му бяха нанесли неочакван удар.

След като видяха как изглежда гърбът му, мъжете забодоха носове в питиетата си, докато отецът глътне малко, но без да откъсва поглед от вратата, сякаш тя бе открехнатите порти на Ада.

— Навън — каза най-после отецът — преди по-малко от две минути видях нещо, което не е за вярване. Нима Ирландия, която открай време е събирала неправдите на света, е полудяла?

Фин напълни отново чашата на свещеника и каза:

— Отче, спомняте ли си „Нашественици от планетата Венера“?

— Фин, а ти видя ли ги? — попита отецът.

— Да, Ваше светейшество. Лоши ли са според вас?

— Не толкова лоши или добри, колкото необикновени и ексцентрични, а още „рококо“ и „барок“, ако ти, Фин, можеш да следваш мисълта ми.

— Не ми е трудно.

— Накъде отиваха, когато ги видяхте? — запита Тимълти.

— Към парка — каза свещеникът. — Сами разбирате, че там оргията е вече започнала.

— Отче, простете, но времето е неподходящо — каза Нолан. — И ми се струва, че вместо да седим тук и да бърборим, ще бъде по-добре, ако отидем там и погледнем тайно…