— Разбирам! — казал Диоптрик, който харесал този замисъл. — Прави, каквото трябва!

Извадил му Фротон мозъка, сложил го в чекмеджето на шкафа, заключил го, ключа дал на Диоптрик, а в корема му пъхнал миниатюрно апаратче и микрофонче. Сега вече Диоптрик станал толкова малък, че почти не се виждал; затреперили при вида на това смаляване тримата му съперници, учудил се кралят, но не казал нищо. Тогава Миногар, Амасид и Филонавт пристъпили към отчаяни средства. Топели се видимо от ден на ден и скоро направили това, както тенекеджията направил с Диоптрик: скрили мозъците си кой където може, в бюрото, под леглото, и се превърнали в лъскави консервни кутии, опашати, с една-друга двойка ордени, малко по-малки от самите тях.

И отново изпратил Диоптрик слугата си при тенекеджията, а когато той застанал пред него, извикал:

— Трябва да направиш нещо! Непременно трябва да стана още по-малък, на всяка цена, защото лошо ми се пише!

— Милостиви господарю — отвърнал тенекеджията, кланяйки се ниско на големеца, който едва се виждал между подлакътниците и облегалката на креслото, — това е нечувано трудно и не зная дали изобщо е възможно…

— Няма значение! Прави, какво ти казвам! Длъжен си! Ако успееш да ме смалиш така, че да придобия минимални размери, така, че никой да не ме надмине, ще ти изпълня всяко твое желание!

— Ако Ваша светлост ми даде честната си дума на благородник, че това ще стане, ще се постарая да направя всичко, което е по силите ми — отвърнал Фротон, на когото изведнъж му просветнало в главата, а в гърдите му сякаш някой налял най-чисто злато, защото от много дни не можел да мисли за нищо друго, освен за златолитата Аврентина и за кристалните звънчета, които като че ли се криели в нея.

Заклел му се Диоптрик, а Фротон взел последните три ордена, които тегнели върху дребната гръд на великия програмист, направил от тях тристенна кутийка, сложил вътре апаратчето, малко колкото един дукат, овързал всичко това със златно телче, запоил отзад златна тенекийка, подрязал я като опашка и казал: