Почти всяка книга за изкуството на писането съветва: „Показвай. Не разказвай“ — т.е. вие не просто съобщавате на читателя какъв е героят — вие го показвате, защото разказването обикновено има отдалечаващо въздействие и предизвиква равнодушие у читателя. Той малко се идентифицира с героите и малко е съпричастен, ако само му се разказва за тях.

Реших, че не само ще разказвам на читателя какъв е всеки герой, а и ще се опитвам да направя от това интересно читателско преживяване. Бях длъжен да го направя.

Ако се каните да нарушите правило, извлечете полза от това. Направете го значително. Експлоатирайте го. Превърнете го в достойнство.

Озаглавявах фрагмент с име на герой, след запетая пишех дълго, сложно, описващо героя изречение, като слагах всичките му съставни прости изречения и фрази на отделен ред, така че да изглеждат като стихотворение на Уитман. Колкото до моите „дискови“ раздели, исках да ги направя визуално достатъчно интересни, за да привлека читателя към това, което всъщност си беше директно описание.

Друг проблем в книгата възникна, когато известен брой телепати използваха необикновените си комуникативни способности да създадат временно многосъставно или масово мислене. Имаше моменти, когато трябваше да покажа това мислене в действие. „Бдението над Финеган“ ми се стори добър модел за потока на съзнанието, който исках да използвам. А „Джойсприк“ на Антъни Бърджис — бях я прочел неотдавна — съдържа раздел, който би могъл да се вземе като първообраз за писане по този начин. Последвах го.

После за постигане на по-голяма правдоподобност пътувах през Каньон де Чели с водач от племето навахо. Когато пишех частите на книгата, чието действие се развива в каньона, имах пред себе си наред със спомените си карта, снимки и археологическото описание на пътя, който следваше Били. Този реализъм, както се надявах, би помогнал да се постигне равновесие с импресионизма и техниката на радикалното разказване на историята, които използвах навсякъде.