— Казах ви истинското си име. Олд Файерхенд (Огнената ръка. Б. пр.) е име, което ми е дадено от уестманите, защото огънят от пушката ми в моите ръце е смъртоносен.

— Чувал съм, че винаги улучвате целта си.

— Pshaw! Всеки добър уестман може да стреля като мене. Но вие видяхте ползата от едно известно бойно име. Ако моето име не беше толкова популярно, сигурно щеше да се стигне до сбиване.

— Но вие нямахте никакви шансове срещу толкова много противници!

— Така ли мислите? — попита Олд Файерхенд и по устни те му пробягна усмивка. — Води ли се схватката само с ножове, не ме е страх. Сигурно щях да се държа, докато вашите хора се бяха намесили.

— Да, те нямаше да закъснеят да сторят това. Но какво да правя сега с тези вагабонти? Аз съм господар и съдия на палубата на моя кораб. Да ги окова ли?

— Не.

— Да ги сваля ли на брега?

— И това не. Сигурно не бихте желали да правите този курс с вашия параход за последен път, нали?

— Разбира се, че и през ум не ми минава! Смятам още дълги години да плавам нагоре-надолу по стария Арканзас.

— Е, тогава се пазете да не си навлечете отмъщението на тези хора! Те са в състояние да се прикрият някъде по брега и да ви изиграят някой номер, който може да ви струва не само парахода, а дори и живота.

Сега Олд Файерхенд забеляза чернобрадия, който се беше приближил и стоеше настрани. Погледът му, отправен към ловеца, издаваше желанието му да говори с него.

— С мене ли искате да говорите, сър? — попита го Олд Файерхенд и направи няколко крачки към него. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Като ми разрешите да ви стисна ръка та, сър — отвърна немецът. — Това е единствената ми молба. После ще бъда удовлетворен и ще си отида, без да ви досаждам повече. Но през целия си живот няма да забравя този час.