— Ето ти наградата, червенокож страхливецо! — извика той. — Няма да си отмъщавам по друг начин, защото такъв негодник като тебе стои много по-долу от мен.

Веднага щом рижият удари индианеца, ръката на момчето се мушна под одеялото, очевидно за да извади някакво оръжие, а погледът му се прикова в лицето на баща му, за да види какво ще каже или стори той.

Лицето на индианеца така бе променило израза си, че сега човек почти не можеше да го разпознае. Цялата му фигура изглеждаше някак по-голяма, в очите му проблясваха мълнии и чертите на лицето му се изпънаха и оживиха от внезапно избликнала вътрешна сила. Но той също така бързо сведе поглед, тялото му се сгърчи и лицето му придоби смирен израз.

— Е, какво ще кажеш? — попита Корнъл подигравателно.

— Нитропан Хауей благодари.

— Толкова ли ти хареса шамарът ми, та ми и благодариш за него? Тогава на ти още един!

Той замахна пак, но удари с ръката си сандъка, на който индианците се бяха облегнали, защото тъкмо в този миг червенокожият светкавично наведе глава. Сандъкът издаде силен кух звук. Но отвътре се дочу най-напред кратко остро ръмжене и фучене, което бързо премина в див ужасен рев, чиито зловещи звуци сякаш разтърсиха целия параход.

Корнъл отскочи няколко крачки назад, изпусна чашата и извика с изплашен глас:

— Heavens (небеса! Б. пр.) Какво е това? Какъв е този звяр в дървената каса? Нима е разрешено такова нещо? Човек може да умре от страх!

Страхът беше завладял и другите пътници. Само на четирима от тях не им трепна окото: на чернобрадия, който се намираше сега най-отпред на носа на парахода, на господина с исполинските размери, когото Корнъл възнамеряваше да покани за третия дринк, и на двамата индианци. Четиримата несъмнено притежаваха голямо самообладание, придобито в безброй опасни приключения.