След няколко кратки напътствия към Халеф влязох в лявото помещение. По твърдо утъпканата земя лежаха покрай стените дебели хасъри от слама и тръстика, а в средата при главната стена се виждаше една издигнатост, застлана с килим. Сигурно беше почетното място и аз нито за миг не се поколебах да го заема. Оставяйки двете пушки непосредствено до себе си, се настаних в позата, която турчинът нарича „рахат отуярмак“, почивка на крайниците.

— Позволи да ти прибера оръжията! — каза домакинът, последвал ме със сина си и неговата жена.

— Един се’идвар

— Защо?

— Не изпълни задължението си на приятел да ми кажеш добре дошъл в твоята хани. Принуждаваш ме да гледам с подозрение на теб и хората ти.

— Аз съм твой приятел и ще те съветвам само за неща, които биха съхранили живота ти.

— Аха, сега ми ставаш ясен! Казвам ти, Кара бен Немзи ефенди не се нуждае от съветите ти. Моят живот се намира в ръката на Бога. Той ми е дал тези оръжия да го браня. Тук има стомни с вода, а там хляб за много дни. Трябва ли да ти тегля един куршум и да използвам после къщата ти като крепост, от която ще ми е лесно да изпращам твоите себари ред поред в Джехенната?

— Ние също имаме оръжия!

— Я стига, те не чинят нищо. А моите никога не пропускат и преди още пръст да си мръднал, ще се събереш със своята дедк. Кой е този млад воин?

— Синът ми.

— А тази жена?

— Тя е негова съпруга.

— Значи съзнаваш, че не само себе си, но и тях ще поведеш към гибел. Аз не съм кур’о

— Ходих, аз не мога да сторя нищо, без да съм питал преди туй моите мъже.

— Излиза, че долу в долината си ми казал неистината. Чуй какво съм решил. Тази къща сега принадлежи на мен. Само ти, твоят син и жена му имат право да влизат в нея. Входът е пред очите ми. Всеки друг, който дръзне да пристъпи вътре, ще бъде застрелян от мен. Ти и жена ти ще можете свободно да влизате и излизате, а синът ти ще остане в това помещение. Не ми ли донесеш до времето, когато слънцето застане най-високо, хабера, че съм твой гост, ще го застрелям. Виж, пушката е в ръката ми…