Градът обаче имаше своето очарование. Обгърнат от необятни хълмове и прозрачно синьо небе, осеяно с пухкави облаци, Темпълтън олицетворяваше красотата, магията и необятността на калифорнийския пейзаж.

Реджина стоеше безмълвна и неподвижна посред хотелската си стая. Слейд бе излязъл само преди миг, за да търси градския лекар.

Реджина не искаше да остава сама. Трепереше. Плашеше се от самотата. Присъствието на Слейд й носеше успокоение; сега бе обгърната от празнота. И от тревога. Чувстваше се непоносимо самотна в хотелската стая, непозната за самата себе си.

Как само копнееше за присъствието на Слейд, сякаш й беше стар приятел. А бяха само бегли познати. През онзи един час, в който пътуваха с коня към града, не бяха задълбочили познанството си. След като той й призна, че Джеймс е мъртъв, двамата продължиха по пътя си в пълна тишина. Реджина ясно долавяше скръбта му. Знаеше, че няма право да се намесва в такива дълбоки чувства. Но сърцето я болеше за него.

Внезапно тя се втурна и спусна резето на входната врата. Нервите й бяха разклатени и заключената врата й действаше успокоително. Реджина се обърна и огледа хотелската стая. В единия ъгъл бяха струпани пет огромни куфара. Най-горният от тях беше отворен. Ако разполагаше с камериерка, би предположила, че някои е разопаковал багажа й. Но тя нямаше камериерка, така че й оставаше да мисли само най-лошото — че някой се е ровил в нещата й.

Реджина се разтрепери отново. Каква причина би имал някой да бърника в личните й вещи? Тези куфари бяха нейна собственост. Макар да нямаше и най-бегла представа, какво се съдържа в тях, тя имаше чувството, че е станала жертва на насилие. Но най-важното в момента беше дали изобщо ще успее да разпознае нещата си. Дали паметта отново щеше да й изневери, или най-сетне ще си спомни коя е?

Сама в хотелската си стая, в момента Реджина изпитваше отчаяно желание да опознае себе си. Но се страхуваше. Страхуваше се, че ще погледне в куфарите и за пореден път ще се натъкне на празна дупка в съзнанието си. Реджина не се помръдна.