— Ранена ли си?

Тя не можеше да отговори. Дишането й стана накъсано. Мислите й се объркаха.

Той отново приклекна до нея. Слънцето още не бе излязло от пухеното си покривало, лицето му бе съвсем близо — тъй болезнено съвършено — и Реджина бавно осъзна, че срещу нея стои изключително привлекателен мъж. Тази констатация не я заинтригува особено. Не и сега, когато този човек й задаваше плашещи въпроси, не и сега, когато той взираше напрегнатия си поглед в нея.

— Ранена ли си? — повтори непознатият.

Тя го погледна с празен поглед, от очите й внезапно бликнаха сълзи и замъглиха образа му. Слейд я гледаше въпросително.

Реджина успя да отмести поглед от него и го насочи към безкрайните железопътни релси, които прорязваха заоблените хълмове и се губеха в далечината. Цялото й тяло трепереше.

Слейд си наложи да смекчи тона си.

— Имаш ли нужда от лекар?

Още един влудяващ въпрос. Този мъж не само я изпитваше, той я притискаше в ъгъла, затваряше я в някакъв капан, а това никак не й харесваше. Искаше й се да гледа където и да е другаде, само не и в тъмните му очи, но беше безпомощна да откъсне погледа си от него. Не искаше да отговаря на объркващите му въпроси.

— Не знам. — Тя се поколеба. — Мисля, че не е необходимо.

— Какво означава това, „мисля, че не е необходимо“?

— Стига! Моля ви, спрете! — извика отчаяна тя.

Ръцете му се сключиха около раменете й в желязна, но не и болезнена хватка.

— Това не е първокласно частно училище за млади дами! Не е и лондонско парти! Това е жестокият реален свят! Твоят влак влезе в града и докара тълпа истерични хора, около половин дузина ранени, включително и една жена, а ти не беше там! Десетина човека са те видели да скачаш и да се приземяваш тежко. Ако не искаш да ми кажеш какво се е случило, можеш да разкажеш на шерифа или на лекаря, когато стигнем в Темпълтън.