На 12 март 1873 г. следствието по делото беше прекратено, а адмиралтейската комисия — разпусната.
След два дни градският съд определи възнаграждението за капитана на «Дея Грация». Драмата, която се беше разиграла във водите на Северния Атлантик, донесе на Дейвид Морхауз 1700 фунта стерлинги.
На 15 март 1873 г. Джеймс Уинчестър беше известен в Ню Йорк с телеграма, предадена по трансатлантическия подводен кабел, че «Мария Целеста» е излязла от Гибралтар с нов екипаж на път за Генуа. Всичките лични вещи на семейство Бригс и на членовете на екипажа бяха предадени на американския консул в Гибралтар. През есента на същата година той ги изпрати в Америка, за да бъдат предадени на роднините на изчезналите.
«Аз съм кокът от „Мария Целеста“»
Но с това историята за «Мария Целеста» не свършва. Загадъчното произшествие край Азорските острови веднага станало достояние на вестникарите. Какво ли само не са съобщавали за «Мария Целеста»! Едната версия се сменяла с друга, поредната хипотеза противоречала на предишната. Всеки скалъпен на бърза ръка пасквил се поднасял на читателя като достоверност и се придружавал с коментарии на уж солидни специалисти по морето, на стари, просмукани от сол океански вълци, но «коментатори» били същите тези драскачи, получили «консултацията» си мимоходом от някой моряк в пристанищния бар или в кръчмата. В повечето от публикуваните през 1873 г. «достоверни» съобщения датите на събитието не съвпадат, имената и фамилиите са преиначени до неузнаваемост, фактите са измислени, предположенията — смешно наивни. Много от журналистите, захванали се с тази тема, даже не се постарали да се запознаят с материалите на следствената комисия в Гибралтар.