«Не, на „Целеста“ все пак трябва да има някой» — си помисли щурманът и след като викна на моряка да излиза, закрачи към бака, към носовата рубка. Отвори вратата, влезе и се оказа до глезените във вода. Ругаейки, че си е намокрил краката. Дево се спусна надолу по трапа и започна да оглежда помещението, в което е живял екипажът на бригантината. По палубата на кубрика плискаше вода. Иначе тук цареше пълен ред: сандъчетата с личните вещи на моряците бяха на мястото си, четирите койки бяха застлани, на въженцето, опънато до преградата, се сушеха мушамите и зюдвестките на моряците. Върху кръглата маса лежеше голяма красива раковина. Това, което видя в нея Дево, окончателно го изкара от равновесие. В раковината имаше лули за пушене, предмет на постоянно внимание и гордост на всеки моряк. «С лулата си морякът се разделя в най-краен случай. Значи тук се е случило нещо непредвидено, нещо страшно, щом хората толкова спешно са изоставили своя кораб» — направи извод щурманът на «Дея Грация».

До моряшкия кубрик се намираше камбузът. В него по залятата с вода палуба плаваха тенджери, черпаци, канчета и меден леген. В съседния на камбуза склад Дево намери солиден запас от провизии — огромни бутове месо, осолено свинско в дъбови бурета, сушена риба, зеленчуци, брашно, няколко пити кашкавал. Щурманът пресметна наум, че цялата тази храна би могла да стигне на екипажа спокойно за половин година, ако не и повече.

Покрай външната преграда на носовата надстройка стояха наредени липови бъчонки с прясна вода, завързани с въжета. Една от тях беше леко отместена встрани и обръчите по нея бяха разхлабени. «Сигурно вълнението я е отместило» — помисли Дево.

Бяха изминали вече към два часа. Време беше да се връщат на «Дея Грация».

«Вашият пай е една четвърт»