Човекът бе уязвимо същество. Голямо и силно, с добри и остри очи, ала с притъпено ухо и с глух за мирисите нос. Сърните, лосовете, че дори и зайците бяха по-бързи, а мечките и глиганите — по-свирепи в бой. Обаче в глутници хората бяха опасни. Щом се доближиха до плячката, варгът чу плач на кутре, пращене на заледилия се сняг под тромави човешки лапи, скърцане на твърди кожи и дрънчене на дълги сиви зъби, каквито носеха човеците.
„Мечове — изшепна глас в него. — Копия.“
Дърветата бяха пуснали ледени зъби, изпънати надолу от голите кафяви клони. Едноокият се вряза през шубраците и пръсна сняг. Глутницата го последва. Нагоре по хълма, надолу по другия склон, а после лесът се разтвори пред тях и разкри човеците. Едното същество бе женско. Увитото в козина вързопче, което притискаше до себе си, беше кутрето ѝ. „Остави я за накрая — изшепна гласът, — мъжкарите са опасността.“ Ревяха си един на друг, както правеха човеците, но варгът надушваше страха им. Един имаше дървен зъб, висок колкото него. Хвърли го, ала ръката му трепереше и зъбът излетя нависоко.
Глутницата връхлетя.
Едноокият му брат събори зъбохвъргача на гръб в снега и му разкъса гърлото. Сестра му се шмугна зад другия мъжкар и го нападна отзад. Така женската и кутрето ѝ останаха за него.
Тя също имаше зъб, малък и направен от кост, но го пусна, щом челюстите на варга се стегнаха около крака ѝ. Щом падна, обгърна с ръце вресливото си кутре. Под животинските кожи женската бе само кожа и кости, но бозките ѝ бяха пълни с мляко. Най-сладко беше месото на кутрето. Вълкът запази най-добрите късове за брат си. Около труповете замръзналият сняг ставаше розов и червен, докато глутницата пируваше.
На левги оттам, в малка колиба със сламен покрив с дупка за дима и под от здраво утъпкана пръст, Варамир потрепери, закашля се и облиза устни. Очите му бяха зачервени, устните му напукани, гърлото му — пресъхнало и раздрано, ала вкусът на кръв и тлъстина изпълваше устата му, макар подутият му корем да ревеше за храна.