Другите ги бяха оставили по пътя. Един по един изоставаха или драпаха напред, запътени към старите си селца или към Млечна вода, или Твърдината, или към самотната смърт в леса. Варамир не знаеше, а и му беше все едно. „Трябваше да взема някого от тях, докато имах възможност. Един от близнаците или едрия мъж с нашареното с белези лице, или червенокосия младок.“ Беше го страх обаче. Някой от другите можеше да разбере какво става. После щяха да му се нахвърлят и да го убият. А и думите на Хагон го глождеха, тъй че бе пропуснал възможността.

След битката хиляди от тях се бяха тътрили през леса гладни, наплашени и бягащи от касапницата, развихрила се над тях при Вала. Някои бяха говорили за връщане в изоставените си домове, други — за втори щурм на портата, но повечето бяха объркани, без никаква представа накъде да тръгнат и какво да правят. Бяха избягали от враните в черните наметала и рицарите в сивата им стомана, но вече ги дебнеше още по-безмилостен враг. Ден след ден оставяха все повече трупове по пътя си. Някои умираха от глад, някои от студ или от болест. Други бяха избити от прежните си братя по оръжие, когато тръгнаха на юг с Манс Райдър, Краля отвъд Вала.

„Манс е паднал — казваха си един другиму оцелелите с отчаяни гласове, — Манс е пленен, Манс е мъртъв.“

— Харма е мъртва, а Манс е пленен, другите се разбягаха и ни оставиха — бе заявила Трън, докато шиеше раната му. — Тормунд, Ревливеца, Шестте кожи, всичките храбри щурмоваци. Къде са сега?

„Тя не ме познава — осъзна тогава Варамир. — А и защо?“ Без зверовете си не приличаше на велик мъж. „Бях Варамир Шестте кожи, който кършеше хляб с Манс Райдър.“ Беше се нарекъл Варамир още на десет. „Име като за господар, име за песни, могъщо име и страховито.“ А бе побягнал от враните като подплашен заек. Страшният лорд Варамир се бе оказал страхливец, но не можеше да понесе тя да узнае това, тъй че каза на жената на копието, че името му е Хагон.