Поколебах се.

— Искаш ли да говоря с нея?

— Глупости. Защо ще го правиш?

— Защото не мога да те изритам надолу по стълбата. Не ми харесва начинът, по който живееш.

— Тогава защо изобщо се влачиш с мен?

Почти имах отговор.

— Запълвам си времето. Няма да остана тук завинаги. След година заминавам.

— И ще станеш знаменит писател?

— Нещо такова.

Той ме изгледа продължително.

— Кучи син. Май наистина ще успееш.

— Тогава тръгвай. Ще дойда с теб.

— Един слепец ще води друг слепец? Как става така, че винаги си прав?

— Защото винаги оставям думите сами да излизат от устата ми и се чудя, че аз съм ги казал.

— И вярваш на тази идиотия?

— По-добре да го правя. Иначе нямам бъдеще.

— Тогава ти върви. Заведи я у тях. Аз съм прекалено стар за нея, за теб, за всекиго.

— На колко си години?

— На двадесет и шест.

— Това не е старост.

— Напротив, ако беше на мое място. С хиляда мъже зад гърба ми. Имам още четири години. След това с мен е свършено.

— Тогава ще си само на тридесет.

— Стига бе! Никоя не иска тридесетгодишни педали!

— И тогава какво ще стане с теб? — изтърсих аз.

Сони замръзна.

— Мразя да ме питат какво ще стане с мен — с леден глас каза той, без да ме поглежда.

— Не, питам те съвсем сериозно. Като приятел.

— Я да те погледна. Да, нещастният мухльо наистина си мисли, че е мой приятел. И защо? — Сони се загледа в дъжда. — В деня, в който навърша тридесет, ще си купя отрова за плъхове.

— Няма да го направиш.

— Или пистолет. Или пък дефенестрация. Красива дума, а? Означава скачане през прозорец. Дефенестрация.

— Но защо?

— Глупаво момче. За такива като мен тридесет години означава край. Няма повече. Finis. Като в онази стара песен — „никой не те желае когато си стар и побелял“.

— На тридесет не си стар.

— Ха! На тридесет трябва да си плащаш, не е ли така? За всички неща, които навремето си получавал безплатно, ще трябва да извадиш портфейла си. Проклет да съм, ако се бръкна за нещо, което сега е мое божествено право.