Тези звънчета дрънчаха при всяко негово движение, което ми беше не само досадно, но можеше да стане и много опасно за двама ни, защото по онова време трябваше да се пазим от неприятели, а този непрекъснат звън бе в състояние отдалече да издаде приближаването ни. Ето защо аз настоях, ако не да махне хлопатарите, поне да извади езичетата им; след продължителна и тежка вътрешна борба той наистина изпълни желанието ми, а това беше едно голямо и необоримо доказателство за привързаността му към мен.

Начинът му на изразяване беше странен като самия него. Той говореше холандски завалено, но доста сносно, обаче така го кичеше със съществуващите в неговия роден език цъкащи и мляскащи звуци, че всичките изречения излизаха от устата му като кълвани от кълвач. А тази уста, колко широка и голяма беше тя! Когато Квимбо говореше бързо, а и ако се смееше при това, белите редици на зъбите му достигаха от едното ухо до другото, лицето му заприличваше по-скоро на маймунско, отколкото на човешко.

Обаче никой не смееше да му го каже, защото беше страшно суетен и се считаше не само за хубав, но и за пръв красавец. Когато говореше за себе си, обикновено се наричаше «хубав, добър, храбър Квимбо». По отношение на красотата си се лъжеше, но беше добър, много добър. А че е храбър, се съмнявах в началото, но по-късно разбрах, че съм го оценил погрешно. Квимбо беше смел и ако бях застрашен от някаква опасност, той рискуваше живота си без колебание. Заобичах го от цялото си сърце и му желаех всичко добро, но за съжаление не можах да направя така, че това пожелание да се сбъдне тъкмо в онзи случай, който беше най-важен за него.

Квимбо беше отдал сърцето си; то принадлежеше на една красива кафърска девойка, която бе намерена в Калахари от някакъв холандски заселник. Той я беше осиновил и нарекъл Митие. Колко пъти съм слушал от устата на Квимбо блажено звучащите думи: «Митие ще негов жена на хубав, добър, храбър Квимбо, защото Квимбо ще жени хубав, млад, богат Митие!».