Професорът се разпореди по телефона, извади кутия цигари, преброи ги, съкрушено поклати глава (обед е още далече, а половината кутия — дим да я няма) и запали. „Също парадокс — помисли си той. — Мъча се да неутрализирам вредното влияние на средата, а пък самият аз…? Занимавам се с бавно самоубийство — пълня си дробовете с дим.“

Сети Товиус отмести еластичните борови клони, морският вятър дъхаше в разгорещеното му лице и белият, чист, блестящ, безкраен бряг нахлу в съзнанието му като мълния.

Не можеше да повярва, замижа, обърна се към Рената. Тя гледаше с широко отворени очи и гъстите й коси се вееха от вятъра като крила.

Ръцете им се срещнаха.

До морето имаше двадесетина крачки. Те вървяха, хванати за ръце, наоколо се ширеше безкрайността на синьото небе, пустинният плаж, в безлюдната тишина потъваха редките писъци на чайките.

Нещо старо и забравено се събуждаше у Сети. Като да излизаше от черупка, той с всяка клетка на тялото си започваше да усеща топлия дъх на морето.

Скосените вълни ближеха и без това гладкия, плътно отъпкан пясък. Прозрачната им покривка оставяше по брега попиващи дантели от пяна; във вечното им движение имаше нещо завладяващо, некръстено още от никого, от което не можеш да откъснеш очи.

Изминаха десет минути, а може би и много повече, а те все още стояха неподвижно. След това Сети свали с рязко движение раницата от гърба си и веднага почувствува в тялото си необикновена лекота. Брегът наляво завършваше с нос, а надясно се губеше в синеещата се далечина и по цялото му протежение нямаше човешка следа. Като че ли бяха изпаднали извън времето. Като че се бяха измъкнали от обръча на ежедневните задължения.

Той дори трепна при мисълта, че целият този бряг, цялото море принадлежат само на тях и че те самите също си принадлежат само един на друг.

— Сега ще извадя банските.

Той се наведе над раницата.

— Защо? — попита Рената. — Защо?

Той се засмя. Наистина защо? Тя първа беше разбрала, че това е техният бряг.