— Но ако е претърпял на връщане злополука?

— В такъв случаи ще опитам да се оправя без него.

— Ами ако пък го е сполетяла още на отиване и следователно изобщо не е стигнал при Хуарес?

— Тогава работата наистина би била лоша, тъй като президентът няма и да знае за моето присъствие и мисията ми я грози опасност. Но от друга страна е невъзможно да остана тук. Ако французите надушат, като нищо ще хукнат насам да конфискуват всичко.

— Което щеше да ги погуби, предполагам!

Тези думи бяха изговорени откъм наполовина отворената врата на каютата и когато двамата устремиха погледи нататък, разпознаха горещо очаквания гост.

— Лешоядовия клюн! — извика Дридънс явно облекчение. — Слава Богу!

— Да, слава Богу! — повтори траперът, пристъпвайки напред. — Голямо бързане падна! Не е шега, сър, да оставиш толкова плаване нагоре, че после пак надолу. А сега, като пристигам, цяла вечност не мога да ви открия. Нямах и понятие, че сте се установил на това място.

— Но все пак ме открихте. Кажете и вие как сте!

— Благодаря, сър, горе-долу добре.

— А поръчението?

— Изпълнено. Вие екипирахте ли се за пътуването?

— Да. Двадесет мъже. Мисля, че е достатъчно. И тъй, говорихте с Хуарес?

— Да, но той не беше в Ел Пасо дел Норте, а във форт Гуаделупа, там се срещнах с него.

— Я гледай! Да не би да е знаел за вас и да ви е пресрещнал?

— Не, сър. Хич и не знаеше, предполагам. Идваше, така да се каже, по собствена инициатива. Там горе се случиха особени неща, които ще ви разправя, сър.

Очите му обходиха търсещо каютата. Забелязвайки, Дридън посочи едно походно кресло:

— Седнете и разказвайте!

— Хмм! Аз не съм устроен за такива дълги разкази, сър. При речи гърлото ми пресъхва твърде лесно и би било добре, ако вие…

— Хубаво! — прекъсна го Дридън засмян. — Веднага ще се погрижа за капчици, които имат способността да навлажняват разсъхнали гърла.