Дядото и бабата на Лустиг също бяха тук и ридаеха, и лицата им губеха очертанията си, стопяваха се като восък, както всичко се стопява в знойния ден.

Спуснаха ковчезите в гробовете. Някой измънка нещо за «внезапната и неочаквана кончина на шестнадесетте отлични мъже, сразени от смъртта за една нощ…»

Буци пръст затропаха по капаците на ковчезите.

Духовият оркестър засвири «Колумбия, перлата на океана» и закрачи в такт с гърмящите медни инструменти към града. Този ден никой не работи.