Всичко това космонавтите видяха през илюминаторите, после се спогледаха и отново надзърнаха в илюминаторите. Лицата им побледняха.

— Дявол да го вземе — прошепна щурманът Лустиг.

— Това е просто невъзможно — каза Самуел Кингстън, археологът.

— Господи — промълви командирът Джон Блек.

Химикът доложи от своето помещение:

— Капитане, атмосферата е доста рядка, но кислородът е достатъчен. Няма никаква опасност.

— Значи, да излизаме? — каза Лустиг.

— Почакайте — възрази капитанът Джон Блек. — Отде можем да знаем какво е това.

— Това ли? Мъничко градче, капитане, въздухът е рядък, но подходящ за дишане.

— Мъничко градче, което много прилича на земните градове — добави археологът Кингстън. — Невероятно. Не може да бъде и все пак е така.

Капитан Джон Блек го погледна тъпо.

— Кажете, Кингстън, може ли според вас цивилизацията на две различни планети да се развива с еднакви темпове и по един и същ начин?

— Според мен малко вероятно, капитане.

Капитан Блек стоеше до илюминатора.

— Погледнете ей-онова мушкато. Съвсем нов вид. На Земята го отгледаха само преди петдесет години. А сега си спомнете колко хиляди години са необходими за еволюцията на едно или друго растение. И ми кажете логично ли е марсианците да имат: първо, точно такива рамки на прозорците, второ, куполи, трето, люлки на верандите, четвърто, инструмент, който прилича на пиано и всъщност не е нищо друго, а именно пиано, пето — я погледнете внимателно тук, в телелещата, така — логично ли е марсианският композитор да нарече произведението си не иначе, а тъкмо «Незабравимият Охайо»?

— Капитан Уилиамз, ама, разбира се! — извика Кингстън.

— Какво?

— Капитан Уилиамз и неговите хора. Или Натаниел Йорк със спътника си. Сега всичко е ясно!

— Нищо не е ясно. Доколкото успяхме да установим, ракетата на Йорк експлодира още щом кацнаха на Марс и двамата загинаха.