— Тогава въздържайте се и от едното, и от другото, докато не изясним на какво сме се натъкнали.

— Как на какво? — намеси се Лустиг. — Нищо особено. Обикновено тихо, зелено градче, което много прилича на онова, в което съм се родил. На мен то ми харесва.

— В коя година сте се родили, Лустиг?

— В хиляда деветстотин петдесет и пета, капитане. В Гринел, щата Айова. Струва ми се, че съм се върнал в родината.

— Кингстън, Лустиг, аз мога да ви бъда баща, точно на осемдесет съм. Роден съм в хиляда деветстотин и двадесета в Илинойс и благодарение на божията милост и науката, която през последните петдесет години се научи да подмладява някои старци, ето сега на Марс аз не съм по-уморен от който и да е от вас, но затова пък съм къде-къде по-недоверчив. Това градче има такъв мирен, такъв приветлив вид — и то така прилича на Грин Блаф в Илинойс, че дори ми става страшно. То прекалено прилича на Грин Блаф.

— Командирът се обърна към радиста. — Свържете се с Земята. Предайте, че сме кацнали. Друго нищо. Кажете им, че пълният доклад ще бъде предаден утре.

— Слушам, капитане.

Капитан Блек надзърна през илюминатора; никой не би му дал осемдесет години, най-много четиридесет.

— Сега слушайте, Лустиг. Вие, аз и Кингстън ще отидем в града да разузнаем. Останалите ще чакат в ракетата. Ако нещо се случи, веднага да си обират крушите. По-добре да жертвуваме трима, отколкото да погубим целия кораб. В случай на нещастие те ще успеят да предупредят следващата ракета. Ще я поведе капитан Уилдър, ако не се лъжа, в края на декември. Ако на Марс ни причаква враг, необходимо е новата експедиция да бъде добре въоръжена.

— Но нали и ние сме въоръжени. Цял арсенал мъкнем.

— Добре, предайте на всички да са готови с оръжието. Да вървим, Лустиг, хайде Кингстън.