Беше се събрала прекалено бързо.

Видя тялото на жената миг преди тълпата да го погълне.

— Май ти е лошо — каза Морган. — На̀. Допий си питието.

— Добре съм. Нищо ми няма. Остави ме на мира. Добре съм. Виждаш ли онези хора? Можеш ли да различиш някой от тях? Иска ми се да можехме да ги видим по-отблизо.

— Къде тръгна, по дяволите? — възкликна Морган.

Сполнър излетя през вратата, следван от приятеля си, и се понесе с максимална скорост надолу по стълбите.

— Идвай, и по-бързо.

— Леко, още не си се оправил!

Излязоха на улицата. Сполнър си запробива път напред. Стори му се, че видя червенокоса жена с прекалено много червено по бузите и устните.

— Ето там! — Обърна се трескаво към Морган. — Видя ли я?

— Коя?!

— По дяволите! Изчезна. Скри се в тълпата!

Тълпата бе навсякъде около тях, дишаща, гледаща, местеща се, смесваща се, мърмореща и изпречваща се на пътя му, докато се опитваше да се придвижи през нея. Явно червенокосата жена бе забелязала приближаването му и бе избягала.

Второ познато лице! Малко луничаво момче. Но на този свят има безброй луничави момчета. Пък и така или иначе, нямаше значение — преди да успее да стигне до него, момчето побягна и изчезна сред хората.

— Мъртва ли е? — попита нечий глас. — Мъртва ли е?

— Умира — отвърна някой друг. — Ще умре, преди да пристигне линейката. Не трябваше да я местят. Не трябваше да я местят.

Всички лица в тълпата — познати и същевременно непознати, наведени надолу, гледащи, взиращи се.