— Помогни ми — каза някой. — Да го обърнем в по-удобно положение.

Мозъкът на Сполнър сякаш щеше да се пръсне.

Не! Не ме местете!

— Ще го преместим — небрежно каза гласът.

Идиоти такива, ще ме убиете! Недейте!

Но не можеше да го произнесе на глас. А само да го помисли.

Нечии ръце го хванаха. Започнаха да го повдигат. Изкрещя и се задави от пристъп на гадене. Изпънаха го като бастун; вътрешно се гърчеше в агония. Двама мъже го направиха. Единият бе слаб, буден, блед, разтревожен, млад. Другият — много възрастен, със сбръчкана горна устна.

Беше виждал тези лица.

— Той… мъртъв ли е? — попита познат глас.

— Не — отвърна друг, който също му напомняше нещо. — Още не е. Но ще умре, преди да пристигне линейката.

Беше абсолютна нелепица, истински абсурд. Като при всяка катастрофа. Изпищя истерично към плътната стена от лица. Бяха навсякъде около него, тези съдии и заседатели с лица, които бе виждал и преди. Преброи ги през вълните на болката.

Луничавото момче. Старецът със сбръчканата горна устна.

Червенокосата и червенобузеста жена. Старицата с бенка на брадичката.

Зная за какво сте тук, помисли си той. За същото, за което сте и на всяка друга катастрофа. Да сте сигурни, че ще живеят и умрат подходящите хора. Затова ме вдигнахте. Знаете, че това ще ме убие. Знаете, че щях да оцелея, ако ме бяхте оставили.

И така е било от самото начало, откакто са започнали да се събират тълпи. Много по-лесно ви е да убиете по този начин. Алибито ви е съвсем просто — не сте знаели колко опасно е да се мести ранен човек. Не сте искали да му направите нищо лошо.

Погледна към тях, над тях и изпита любопитство като намиращ се в дълбока вода човек, гледащ към хората на моста. Кои сте вие? Откъде сте дошли и как се събирате толкова бързо? Вие сте тълпата, която е винаги на място, отнема въздуха, от който се нуждаят дробовете на умиращия, и заема пространството, в което би трябвало да остане самичък. Стъпквате хората, за да сте сигурни, че ще умрат, това сте. Познавам ви всичките.