Постепенно цялата художествена литература, събрана в кабинета на баща ми — а тя бе огромна, — премина в моята стая. Много по-късно, когато вече не живеех при него, получих и литературата по изобразителни изкуства — редки издания и скъпи разкошни албуми. Между нас казано, това бе от моя страна живо изнудване, тъй като баща ми работеше с тия книги, а аз тогава главно им се любувах. Но Стария само кимна в отговор на молбата ми и томовете се преселиха от вехтите олющени шкафове в новата ми квартира, където малко по-късно бомбардировките превърнаха в пепел облагата от некрасивия ми жест. Книгите бяха единствените вещи, към които баща ми изпитваше привързаност, една здраво вкоренена привързаност, която все пак той имаше силата и волята да преодолее само с едно безучастно кимане.

Книгата беше и единственото нещо, за което Стария бе готов да отдели средства без възражения и мръщене. Не си спомням да съм му поискал някога пари за книга и да е отказал или да е отвърнал с обичайното си за други случаи „ще видим“, което на неговия език означаваше „не разчитай твърде“. Когато през 1938 у нас започнаха да се получават съветски книги, аз носех в къщи каталозите и подчертавах изданията, които исках да изпиша, а баща ми ги преглеждаше, добавяше още някои заглавия и даваше необходимата сума.

За всички останали разходи — с изключение на най-необходимите — баща ми бе по-скоро труден. Той смяташе, че е развращаващо един човек да разполага с пари, преди още да се е научил да ги печели. Пет лева за кино можеха да му се поискат без особен риск не по-често от веднаж седмично и преди това да стане, ние дълго се съветвахме и пазаряхме с брат ми кой от двамата да се нагърби с деликатната мисия. Други разходи за удоволствия изобщо не се предвиждаха.