— С кого си се бил? — запита той и погледът му потъмня.

— С никого. Бях на манифестация…

— А, на погребението на Малинов… — сети се Стария. — Е, добре са ви наредили.

И продължи към кухнята, додето аз недоумявах как така ми се е разминало.

Не е нужно да се подчертава особено, че и в гимназиалния период, пък и дълги години по-късно бях твърде слаб в теорията, за да полемизирам с един човек, който водеше публични полемики с професорите ми по философия. Но тая работа, която аз не можах да свърша, я свършиха до голяма степен книгите.

Баща ми още на младини се беше запознал с по-важните трудове на Маркс и Енгелс, ала ги бе разгръщал с предубеждението на една предварително възприета спиритуалистична позиция. Сега нашите спорове отново пробуждаха интереса му към марксизма и той четеше всички ония книги, които в странствуването си от ръка на ръка стигаха и до мене.

С течение на времето в съжденията на Стария почнаха да настъпват промени. У човек като него развитието на тия промени бе трудно уловимо, тъй като те често пътя с месеци и години се таяха зад мълчанията му. Но понякога, в разговор на чаша, той ненадейно казваше нещо, което сепваше събеседниците му, или заран, докато преглеждаше вестника, пускаше някоя хаплива реплика. Заранният вестник заедно с голямата чаша кафе беше за него обичайният преход от часовете на съня към часовете на работата.

Промените в мисленето на Стария, разбира се, не можеха да бъдат само резултат на книгите, защото това бе човек, преял от книги. Всъщност, макар да минаваше за буржоазен писател и буржоазен учен, той винаги бе живял като несретник в буржоазното общество. Николай Райнов бе твърде подозрителен и твърде своенравен мислител, за да се ползува с благоволението на силните на деня, а заедно с това бе твърде усамотен, за да се сближи с хората, сред които му беше мястото.