— И за какво те търси?

— Предлага ми да правим фалшиви пари… — засмя се Стария.

Той имаше този обичай да се засмива ненадейно и в такива мигове лицето му странно се променяше п подмладяваше. Като видя, че продължавам да вися пред бюрото, вече готов за нов въпрос, баща ме спря да се смее и обясни:

— Приятел ми е от фронта. Хайде, че имам работа.

Човекът, който минаваше за „изтънчен естет“ и „духовен аристократ“, не виждаше нищо необичайно в дружеския разговор с един криминален престъпник. Рангът и занятието за него бяха без значение. Общуваше много повече с учениците си, отколкото с колегите професори. Студентите му идваха да го посещават в къщи или да го канят на веселбите си.

Случваше се, разбира се, понякога да се заблуждава в хората, но много по-често успяваше само в един бегъл разговор да ги разбере.

— Тоя Ноздрев повече не ми го води! — каза той веднаж, след като се бях явил с един шмекер и самохвалец, предлагащ да издаде някаква книга на баща ми.

Стария за по-кратко имаше обичай да характеризира познатите си с литературни прозвища. По примера му и аз понякога използувах тоя похват, но не винаги улучвах.

— Не е лош човек — казвах за някой близък, — само пада малко Дон Кихот.

— Дон Кихот ли? — възразяваше баща ми. — Той си е жив Тартарен.

Многобройните и често странни връзки на Стария съвсем не разпръскваха фантастичната легенда около него, а на свой ред я подхранваха. Някои го обявяваха за чудак, а други — направо за „извеян“, както се бе изразила сестрата на моя съученик.

Имаше и хора, които считаха, че безразборното общуване на баща ми с най-различни типове е предизвикано от писателска корист — да колекционира разновидности на човешката фауна. Не ще и дума, че у него писателското любопитство винаги бе будно, но във връзките му с околните то никога не стоеше на преден план. Да се ограничава с разглеждане на хората през увеличително стъкло за него означаваше да заема ролята на лекар, който изследва болния не с цел да го лекува, а с цел да изучава просто особеностите на болестта.