Една вечер преди няколко седмици размишлявахме за ерозията на годините, откривайки, че лицата ни вече са по-отпуснати, а косите ни — все по-забележимо оредели, и внезапно се възмутихме, че читателите не знаеха нищичко за Дъдли Стоун.

— Томас Уулф поне — мърморехме ние — бе постигнал пълен успех, преди да стисне нос и да скочи в бездната на Вечността. И поне критиците се бяха скупчили на цяла тълпа да се взират след скока му в мрака като след метеор, оставил пламъци след преминаването си. Но кой си спомня днес Дъдли Стоун, неговите кръжоци и яростните му последователи от двадесетте години?

— Пуснете шапката — казах аз. — Ще пропътувам тези триста мили, ще пипна Дъдли Стоун за яката и ще му кажа: „Вижте какво, мистър Стоун, защо така измамихте очакванията ни? Защо вече двадесет и пет години не сте написали нито една книга?“

Шапката се напълни с монети; изпратих телеграма и взех влака.

Не зная какво очаквах. Може би да открия на гарата едва кретаща, немощна богомолка или пък тебеширенобял призрак, който ще шепти дрезгаво с гласовете на треви и тръстикови стебла, повявани от вятъра в нощта. Мъчително стисках колене, докато влакът пуфтеше, навлизайки в гарата. Озовах се в самотна селска местност, на около миля от морето, като някой побъркан глупак, който се чуди защо ли се е завлякъл толкова далече.

На дъската за обяви, пред закованото с дъски гише за билети, открих дебел цял пръст слой съобщения, лепени или забождани едно върху друго безброй години наред. Почнах да ги отлепвам лист по лист, лющейки антропологическите пластове печатни текстове, и накрая открих това, което ме интересуваше. Дъдли Стоун за член на градския съвет, Дъдли Стоун за шериф, Дъдли Стоун за кмет! И през пластовете години неговите снимки, обезцветени от слънцето и дъжда, на които бе просто неузнаваем, говореха за все по-отговорните позиции, които заемаше в живота на този крайморски свят. Стоях и четях.