— Да ви кажа ли истината? — Стоун се обърна да ме погледне в лицето и доверително сложи ръка на рамото ми. — На същия този ден преди двадесет и пет години аз бях убит от един човек с револвер!

Той скочи от колата. Стоях, вторачен в него. Беше як като скала — какъв ти призрак! И все пак разбрах, че имаше някаква истина в това, което ми каза, преди да излети като куршум към къщата.

— Това е жена ми, това е къщата, а това е вечерята, която ни чака! Вижте каква гледка имаме. Прозорци и по трите страни на всекидневната, изглед към морето, брега и поляните. Ние заковаваме прозорците отворени през три от четирите сезона. Кълна ви се, че тук през лятото ухае на липа, а дойде ли декември — от Антарктика се носи някакъв мирис на амоняк и сладолед. Седнете! Лена, нали е чудесно, че той е тук?

— Надявам се, че обичате задушено по новоанглийски — каза Лена, висока снажна жена, слънцето на Изтока и щерка на дядо Мраз, с лице като грейнала лампа озаряваше масата ни, докато сновеше с тежките, практични съдове, направени да издържат удара на великански юмрук. Приборите бяха достатъчно масивни, за да устоят на лъвски зъби. Разнесе се буен полъх пара, през която ние, грешниците, с наслада се спуснахме в Ада. Второто ястие трикратно напълваше чиниите и усещах как баластът расте до гърдите ми, до гърлото и накрая чак до ушите. Дъдли Стоун ми доливаше от напитката, която сам бе приготвил от диво грозде и която според него просто плачела за милост. Той задуха леко в зеленото гърло на празната винена бутилка и извлече ритмичен мотив от една нота.

— Е, достатъчно ви държах да чакате — каза той, примижавайки към мен от разстоянието, което пиенето прибавя между хората и което с настъпването на вечерта навремени почва да изглежда близост. — Да ви разкажа за моето убийство. Досега още никому не съм разказвал, повярвайте ми. Познавате ли Джон Оутс Кендл?