Джордж Байрон
Умря прекрасна, млада ти…
Умря прекрасна, млада ти — в разцвета си умря;пленителните ти черти Земята с теб прибра.Макар че в нея ти заспаи че безгрижната тълпа да тъпче там не спря,но две очи не могат днесда гледат твоя гроб злочест.Где хубостите ти лежат, не ще се питам сам;цветя ли, тръни ли растат, не ще ги гледам ням.Достатъчно ми е, че таз,която все ще любя аз, в земята гние там.Надгробни надписи не ща —тя всичко бе ми на света.Безкрайно влюбен в тебе бях, тъй както ти бе в мен.Да се променяш не съзрях — спи с дух непроменен.Любов, подвластна на смъртта,съперникът и възрастта не ще я вземат в плен;не ще съзреш, уви, и типромяна в моите черти.Най-хубавият ден бе наш, най-лошият е мой,ни щормът, ни лъчът блестящ не ще е вече твой.Спиш сън без сънища, без страстЗавиждам ти за него аз, плачът е жребий мой;не бих понесъл участтада вехне твойта красота.Нали ранилото цветче ще трябва да умре;окачва младото венче, без длан да го допре.По-тъжно е да вехне топред теб листо подир листо, дорде се разбере,че е повехнало — нализа красотата ни боли.Да вехне твойта красота, би било дял жесток.По-светла щом сутринта, мрак пада по-дълбок.Дотля безоблачният дени ти угасна, но от тлен спаси те господ-бог;сия ти с бляскава следаподобно падаща звезда.Да можех пак да плача аз, то сълзи бих пролялпри мисълта, че нито час не съм край тебе бдяли гледал твоето лице,ни твоята глава в ръцесъм подържал с печал,за да покажа, че смърттани е отнела любовта.