— Точно така! Всичките ония отбрани хора от миналото, дето са управлявали света. Та ето докъде сме стигнали в тази четвъртъчна сутрин — кореми, залепнали за гръбнака, студ, пещерен живот и разните му не пуши, не пий, не… всичко не, освен нашите фестивали, Том, фестивалите ни.

И Том се замисли за фестивалите през последните няколко години. Годината, когато струпаха всички книги на площада, изгориха ги, а всеки беше пиян и се хилеше. Или фестивала на науката преди месец, когато домъкнаха последния автомобил, теглиха жребий и на всеки късметлия, който бе спечелил, му позволяваха да стовари веднъж тежкия ковашки чук върху колата.

— Дали помня това, Том? Дали помня? Че на мен ми се падна да хрясна предното стъкло, прозореца, чуваш ли? Господи, какъв разкошен шум беше! Тряс!

Том просто чу стъклото да се разбива в искряща купчина.

— А на Бил Хендерсън му се падна да джасне мотора. Ама как само се справи — страшно резултатно! Дран!

— Но най-хубавото — спомняше си Григсби — беше оня път, когато разбихме една фабрика, дето още се опитваше да вади самолети. Господи, колко хубаво ни беше, като я вдигнахме във въздуха! — каза Григсби. — А после открихме оная печатница и склада за боеприпаси и едновременно ги взривихме. Разбираш ли, Том?

Том се поколеба.

— Май че да.

Наближаваше пладне. Зловонията на разрушения град вече засмърдяха в горещината сред останките на срутените сгради.

— И никога ли няма да се върне вече, мистър?

— Кое, цивилизацията ли? Никой не я ще. Най-малко аз.

— Е, понасяше се донякъде — обади се един човек отзад. — Имаше в нея и някои хубави неща.

— Не си затормозявайте главите — извика Григсби. — Все едно, вече няма място за това.

— О — обади се друг човек по-назад. — Един ден ще се появи някой с въображение и ще оправи всичко. Помни ми думите. Някой със сърце.

— Не, няма — каза Григсби.