— За какво е целият този разговор? Какво не му е в ред на моето бебе, че трябваше толкова приказки да изприкажете?

Уолкот й обясни с няколко думи.

— Разбира се, можете да изчакате една седмица за резултата — добави той. — Или пък да ни подпишете пълномощно Институтът да поеме настойничество над детето.

— Само едно искам да знам — каза Поли.

Доктор Уолкот вдигна вежди.

— В мен ли е вината, че детето е такова?

— Не, абсолютно сигурни сме.

— Дали детето не се е изродило по генетичен път?

— Не, то просто се е озовало в друг континуум. А иначе е съвършено нормално.

Поли отпусна стиснатите си като черта устни и простичко каза:

— Донесете ми тогава моето бебе. Искам да го видя, Още сега, моля ви.

Те внесоха „детето“.

На другия ден съпрузите напуснаха болницата. Поли тръгна със собствените си два хубави крака, Питър Хорн вървеше след нея и я гледаше с тихо изумление.

Детето не беше с тях. Щяха да го вземат по-късно. Хорн помогна на жена си да влезе в хеликоптера им и седна до нея. Издигна бръмчащата машина в топлия въздух.

— Ти си цяло чудо — каза той.

— Защо? — попита тя и запали цигара.

— Наистина. Дори не се разплака. Нищо не направи.

— Знаеш ли, то май не е чак толкова грозно. Веднъж да свикнеш с него. Мога дори… да го държа на ръце. Такова е топло и плаче и дори има нужда от пелени, триъгълни пелени. — Тя се засмя, но той забеляза нервния трепет в смеха й. — Не, не заплаках, Пит, защото това е моето бебе. Или ще бъде. То не е мъртво, слава богу. То е… не знам как да ти обясня, то още е неродено. Иска ми се да мисля, че още не се е родило. И го чакаме да се появи. Имам доверие в доктор Уолкот, а ти?

— Права си. Права си. — Той се пресегна и взе ръката й в своята. — Да ти кажа ли нещо? Ти си страшно сладурче.

— Ще издържа — продължи тя, загледана напред в плъзгащата се под тях зелена повърхност. — Докато очаквам да стане нещо хубаво, нищо няма да може да ме нарани или шокира. Ще изчакам шест месеца и после може би ще се самоубия.